През средата на IX век България, под управлението на хан Борис I, се намира в ключов момент от своето развитие. Разнородното ѝ население, състоящо се от славяни и прабългари, създава сериозни предизвикателства за вътрешното обединение. На международната сцена, България като все още езическа, се възприема като културно и политически неравнопоставена спрямо съседните християнски държави като Византия и Франкската империя, които доминират на Балканите и в Европа. Това я поставя в трудна позиция и засилва необходимостта от промени, които да повишат нейния статут.

След редица военни неуспехи в сблъсъците със съседите си, Борис осъзнава, че само военните средства не са достатъчни за гарантиране на стабилността и просперитета на държавата. Дипломацията започва да се явява основен инструмент за укрепване на България. В този контекст, ханът разглежда приемането на християнството като средство за постигане на няколко важни цели: засилване на авторитета на България в международен план, преодоляване на културните различия вътре в страната и създаване на основа за по-близки отношения с мощните християнски държави. Първоначално той се ориентира към Рим, мотивиран от перспективата за намаляване на византийското влияние и укрепване на връзките с Франкската империя.

Тези действия обаче не остават незабелязани от Византия, която вижда в тях заплаха за своите позиции в региона. През 863 г., когато България е сериозно засегната от тежко земетресение, ромейският василевс Михаил III използва ситуацията, за да нахлуе на територията на северния си съсед и да накаже нейния владетел за търсения съюз с франките и Рим. Византийските сили завладяват няколко стратегически важни области, поставяйки Борис в изключително сложна ситуация. Осъзнавайки, че в този момент спасяването на страната изисква компромис, той започва преговори с Константинополската патриаршия и решава да приеме християнството от Византия.

Покръстването се осъществява през 864 или 865 г., като Борис приема християнското име Михаил в чест на византийския император Михаил III. В резултат на този акт, България не само, че се спасява от ромейското нашествие и запазва по-ранни териториални придобивки в Тракия, но и получава международно признание като християнска държава. Този ход поставя началото на изключително важни изменения, които ще променят съдбата на страната.

Решението на Борис укрепва властта му и същевременно дава тласък за формирането на независима българска църква. След години на интензивна дипломатическа активност между Рим и Константинопол, през 870 г. България постига църковна автономия. Това събитие затвърждава позицията ѝ като значим духовен и културен център в Югоизточна Европа. Покръстването отбелязва началото на нова епоха, в която България не само се консолидира вътрешно, но и разширява своето влияние чрез разпространението на славянската писменост и култура, създавайки трайно наследство, което продължава да определя идентичността на региона.

Изображение: Покръстването на българите, Миниатюра от Ватиканския препис на Манасиевата летопис

Линк към изображението: https://commons.wikimedia.org/…/File:57-manasses…