В последното си запазено писмо Васил Левски пише по повод на масовите арести на комитетски дейци след злощастния Арабаконашки обир следното:

„Пък вий занапред дързост!… Запрените запрени, а другите трябва да мислят, че са полагали клетва!“

Имайки предвид, че Апостола е знаел за това, че навсякъде полицейските служители в Османската империя разполагат с неговия портрет и го издирват под дърво и камък, той решава да предприеме рискован, но и наложителен ход. В Ловеч се съхранява голяма част от комитетския архив. Повечето от местните дейци са вече арестувани и е било въпрос на време османските власти да открият ценните книжа на революционната организация. След като Васил Левски е нямало на кого да разчита да спаси документите и да ги отнесе на сигурно място, решава сам да се отправи там, където е най-търсен. Определено, ако нещо му е липсвало на Апостола, това е чувството за страх.

На 26 декември той излиза от града заедно с архива, съшит в самара на коня му. Със своя сподвижник Никола Цвятков отсяда в ханчето на комитетския член Христо Цонев – Латинеца (намиращо се в с. Къкрина – на около 4 часа път от Ловеч).

Според първите предположения кой е издал информацията на властите, че към онзи момент Левски се е намирал в Къкринското ханче, предателството не идва от устата на поп Кръстю Никифоров, а от ловчанлиите Добри Механджията и Пано Петков. Досега така и не се откриха документи, които да потвърдят някоя от хипотезите.

Факт е обаче, че след като Левски отсяда в ханчето, призори се оказва обкръжен от потеря заптиета. Както подобава за неговия характер, той не се предава лесно и се стига до престрелка, след която той и едно от заптиетата остават ранени. Окован във вериги, Апостола е изпратен първо в Ловеч, където според спомените на Никола Цвятков, каймакаминът му показва неговия портрет и го кара да си признае, че той е дълго издирваният от властта главатар на бунтовниците.

Васил Левски признава своята самоличност чак след като е откаран в Търново. Там той е изпратен, за да бъде видян лично от управителя на санджака Али бей, а сетне и Великото везирство да бъде информирано за важното събитие – залавянето на Демона на империята. (Документът на османотурски от изображението е дешифрованата телеграма, изпратена от Али бей до Великото везирство, за да се съобщи за залавянето на Апостола. Архивният материал бе открит в Османския архив в Истанбул от историка Виктор Комбов и преведен от проф. д.н. Орлин Събев от Института за балканистика с Център по тракология при БАН.)

Въпреки, че според спомените на Христо Иванов – Големия търновските комитетски дейци правят опит да предизвикат пожар в затвора в Търново, където лежи Апостола, този опит за освобождаването на Левски е неуспешен и той е отпратен в София, за да бъде разпитан и съден. Според един от първите биографи на Апостола – Захарий Стоянов, през проходите на Стара планина Дякона е съпроводен от 200 конника, които е трябвало да предотвратят евентуален опит арестуваният да бъде освободен.

В първите дни на м. януари 1873 г. започват разпитите на Васил Левски. Техният превод е достъпен в Интернет и всеки може да се запознае с това по какъв достоен начин се е държал големият карловец пред представителите на Османската империя.

Въпреки че Апостола е отричал да е извършил непредумишленото убийство на Стойчо Гергинов от Ловеч, един от членовете, по които е предложено смъртно наказание за него, е именно заради това. В крайна сметка султанът одобрява предложението за смъртна присъда чрез обесване, изготвено от Извънредната следствена комисия в София.

На 6/18 февруари 1873 г. на бесилото край град София си отива един от най-ярките представители на българския непримирим дух и единственият спечелил народното прозвище “Апостола на българската свобода”.