Данаил Николаев (30 декември 1852 – 29 август 1942) е един от най-забележителните военачалници в историята на България, наричан „патриархът на българската войска“. Роден в Болград, тогава част от Руската империя (днес в Украйна), в семейството на бежанци от Търново, той посвещава живота си на военната кариера и борбата за обединение на България.

Завършва Болградската гимназия през 1871 г., а две години по-късно постъпва във Военното пехотно училище в Одеса, където се дипломира през 1875 г. с чин портупей-юнкер. След разгрома на Априлското въстание през 1876 г. участва като доброволец в Сръбско-турската война и се отличава в боевете при Бабина глава, Мировица и Гъмзи град. По време на Руско-турската война (1877–1878) командва рота от V Опълченска дружина, участва в сраженията при Шипка и Шейново, а за проявена храброст е произведен в поручик.

След Освобождението става един от основателите на младата българска армия. Участва в акта на Съединението през 1885 г., за което е повишен в полковник и награден с високи ордени за храброст. Командва Източния и Западния корпус по време на Сръбско-българската война, допринасяйки за победата на България.

През следващите години заема ключови позиции, включително военен министър. На 18 май 1909 г. става първият български офицер с висшето звание генерал от пехотата. Участва активно и в Балканската война, а през 1937 г. е избран за кръстник на престолонаследника княз Симеон Търновски.

Генерал Данаил Николаев умира на 29 август 1942 г. в Банкя и е погребан с почести в Централните софийски гробища. Поклон пред паметта му!

Изображение: Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“