След като през есента на 1912 г. започва Балканската война, българската армия съсредоточава своите основни сили в посока югоизток и стремглаво настъпва към османската столица Цариград. Българските войници постигат редица блестящи победи, които хвърлят в хаос османското командване. В края на годината бойните действия са временно прекратени, но на 29 януари 1913 г. новото младотурско правителство нарушава примирието и предприема офанзива срещу българските позиции.

На 8 февруари 1913 г. османските войски започват мащабно настъпление към Булаир. Османската армия използва падналата мъгла като прикритие, като войниците на Седма пехотна рилска дивизия разбират за атаката, когато противниковите редици са вече на 100 метра от тях. Разразява се ожесточена битка. Въпреки численото си превъзходство – 37 000 османски войници срещу 10 000 българи – атакуващите са посрещнати със смъртоносен огън.

Българската артилерия нанася тежки удари, а в критичния момент командирите дават заповед за контраатака „на нож“. Под ръководството на генерал-майор Георги Тодоров, войниците, сражаващи се в чифлика Доган Арслан и при Разрязаната могила, се впускат в ръкопашен бой. Османските части не издържат на натиска и започват паническо отстъпление. До вечерта бойното поле е осеяно с хиляди османски трупове – 6 000 загинали, докато българските загуби са в пъти по-малки.

С разгрома на османските сили при Булаир и провала на десанта при Шаркьой, османската армия губи всякакъв шанс за контранастъпление. Българската победа при Булаир не само осуетява противника на фронта, но и затвърждава пътя към падането на Одрин. Тази битка остава в историята като поредното доказателство за бойните качества и жертвоготовността на българските войници.