Може би всички сме чували израза „като Гюро Михайлов на пост“. Днес той често се използва в негативен и ироничен смисъл, за да опише безсмислена упоритост. Но дали постъпката на младия часови Гюро Михайлов, разгледана през призмата на ценностите на онова време, може да бъде наречена безсмислена? Или тя е пример за вярност към войнишката клетва и героизъм?

Гюро Михайлов е роден през 1862 г. в село Розовец (тогава Рахманли), в полите на Средна гора. На 18-годишна възраст постъпва в Трета рота на Първа пеша Пловдивска дружина. Службата му продължава само шест месеца, до съдбоносната нощ на Бъдни вечер срещу Коледа през 1880 г.

Тогава, като част от караула на сградата на щаба на Румелийската милиция, заедно с Никола Костадинов – началник на караула, и часовите Костадин Аргиров, Илия Кръстев и Митю Петков, Гюро Михайлов застава на поста си. Той се намира на третия етаж, до касата, където се съхраняват документи и парични ценности на дружината.

В 23 часа на първия етаж избухва пожар. Въпреки опитите на дежурните да ограничат огъня, той бързо обхваща дървената сграда. Без заповед от началник, Гюро няма право да напусне поста си – така повелява войнишкият устав от 1879 г., който постановява, че „часовоят е длъжен да не напуска поста си, ако и животът му да е в опасност“.

Виковете на другарите му „Бягай, Гюро!“ и опитите им да го убедят да напусне са напразни. Той твърдо заявява, че няма да напусне поста си, докато не го сменят или не получи заповед от началника си.

Пламъците обхващат сградата, а всички петима часови намират гибелта си в огъня. Единствен Гюро Михайлов остава на поста си, изгаряйки жив, но изпълнявайки своя дълг докрай.

На следващия ден Пловдив е в траур. Множество хора се стичат, за да изпратят петимата загинали войници. Ковчезите им са носени от офицери и граждани, а те са погребани заедно в общ гроб.

През 1938 г. в тяхна чест е издигнат паметник – композиция, изобразяваща Гюро и неговите събратя, обгърнати от пламъците. Въпреки многократните си местения по време на социализма, днес той отново се издига пред Военния клуб в Пловдив, за да ни напомня за героизма им.

Иван Вазов, вдъхновен от подвига им, написва стихотворение, в което завинаги запечатва техния дух:

„Вий казахте: „Да умрем е тежко
без борба, на стихията жертва,
но за нас няма студ, няма жежко
при дълга, при войнишката клетва.“

Днес, 143 години след трагедията, нека си спомним имената на тези млади войници – Гюро Михайлов, Никола Костадинов, Костадин Аргиров, Илия Кръстев и Митю Петков. Те ни напомнят, че думите дълг, чест и вярност не са просто понятия, а принципи, за които се живее – и умира.