На 6 януари 1848 г., в Калофер, в семейството на възрожденския учител Ботьо Петков и Иванка Ботева, се ражда синът им Христо Ботев. Той израства в среда, в която патриотизмът и жаждата за знания се преплитат, подготвяйки го за неговата мисия — да бъде един от вдъхновителите на борбата за свобода.

Ранни години и образование в Одеса 

Ботев започва своето образование в Карлово, където баща му преподава, а след това продължава в трикласното училище в Калофер. През 1863 г. със сътрудничеството на Найден Геров, руският вицеконсул в Пловдив, той получава стипендия за обучение в Одеса. Постъпва във Втората Одеска гимназия, но строгите правила там не пасват на неговия бунтарски дух, което води до изключването му през 1865 г.

Ботев остава в Одеса, където се издържа, давайки частни уроци. В този период той задълбочава познанията си, посещава библиотеки и попива идеите на свободата. Със съдействието на филолога Виктор Григорович става свободен слушател в Историко-филологическия факултет на Императорския новорусийски университет. По-късно, през 1866 г., е назначен за учител в село Задунаевка, където прекарва няколко месеца, преди да научи за влошеното здраве на баща си.

Завръщане в Калофер и началото на революционния път

През 1867 г. Ботев се завръща в Калофер, за да замести болния си баща като учител. Именно тогава се появява първото му стихотворение „Майце си“, публикувано в цариградския вестник „Гайда“, издаван от Петко Славейков. На 11 май същата година произнася в Калофер прословутата си реч по случай Деня на светите братя Кирил и Методий. Смята се, че тя предизвиква истинско вълнение сред земляците му и засилва вниманието към него, което вероятно допринася за решението му да напусне родното място и да замине отново за Одеса, за да продължи образованието си.

Младият поет така и не стига до Одеса. Вместо това, той се установява във Влашко, където намира своя път сред българските хъшове. В Браила Ботев започва работа като словослагател в печатницата на в. „Дунавска зора“, издаван от Добри Войников. Именно тук се ражда второто му стихотворение „Към брата си“. В този период, през 1868 г., той пише и едно от най-забележителните си произведения „На прощаване“. Стихотворението е вдъхновено от решението му да се включи в четата на Желю войвода, която обаче така и не преминава в България поради задържането на войводата от румънските власти.

Революционер и публицист

Христо Ботев проявява таланта си не само като поет, но и като публицист, използвайки словото си, за да популяризира идеите за свобода и справедливост. През 1871 г. той започва издаването на вестник „Дума на българските емигранти“, в който смело излага своите възгледи за националното освобождение. През 1874 г. основава сатиричния вестник „Будилник“, отличаващ се с критика към османската власт и към онези, които работят срещу народното дело. Може би най-значимият му вестник, „Знаме“, издаван от края на 1874 г., се утвърждава като водещ орган на революционното движение.

Паралелно с журналистическата си дейност, Ботев става активен член на Българския революционен централен комитет (БРЦК). На Общото събрание на БРЦК през август 1874 г. той се утвърждава като един от водещите организатори, отдавайки цялата си енергия за революционната борба. Постепенно измества Любен Каравелов и заема ключова роля в ръководството на движението.

Старозагорското въстание

През лятото на 1875 г., след избухването на въстание в Босна и Херцеговина, БРЦК решава да организира въоръжен бунт в българските земи. Планирано за септември 1875 г., въстанието има за цел да организира мащабна въоръжена акция срещу османската власт. В подготовката участват фигури като Стефан Стамболов и Кольо Ганчев, които ръководят революционните дейности в окръга около Стара Загора. Успяват да осигурят оръжие, боеприпаси и дори знаме, смятано по-късно за първообраз на българския национален флаг.

На 16 септември 1875 г. в Стара Загора се събират революционерите, но липсата на координация и недостатъчният брой участници водят до разпадане на движението. Макар и да не участва пряко в събитията, Христо Ботев следи отблизо развитието на революционните усилия и насочва вниманието си към нуждата от по-добра организация за бъдещи действия. Много патриоти от околните села все пак се организират в малки чети и водят сражения около Елхово и Обручище. Акцията е потушена бързо, а мнозина от участниците са заловени и осъдени.

Въпреки неуспеха, събитията в Стара Загора са доказателство за готовността на българите за борба и дават важен урок за бъдещата организация на революционната дейност.

Априлското въстание и Ботевата чета

През ноември 1875 г. Гюргевският революционен комитет решава да организира въстание през пролетта на следващата 1876 г. Трети революционен окръг с център Враца се обръща към българската емиграция в Румъния с молба за подкрепа. Планира се сформиране на чета от около 200 души, която да внесе модерно оръжие и да подпомогне въстаниците във Врачанско. Предложението за водач първоначално е отправено към опитните войводи Филип Тотю и Панайот Хитов, но те отказват. Христо Ботев, изпълнен с решителност, сам предлага да поеме командването и е приет с възторг.

На 16 и 17 май 1876 г. четниците на Ботев се качват на парахода „Радецки“ от различни румънски пристанища, принуждавайки капитана Дагоберт Енглендер да акостира край Козлодуй. Там, стъпвайки на българска земя, те поемат към Врачанския Балкан. Пътят им е изпълнен с трудности, включително липсата на подкрепа от местните революционни дейци.

На 18 май четниците водят първото си продължително сражение на възвишението Милин камък, успявайки да разкъсат обкръжението. Те се изтеглят към Веслец, но не успяват да осъществят връзка с врачанските революционери. Рано сутринта на 20 май четата заема позиции около върховете Камарата, Купена и Околчица, където се изправя срещу многобройна османска войска.

Привечер на 20 май (н. ст. 1 юни), след стихване на боя, Христо Ботев е смъртоносно ранен на югоизточния склон на връх Камарата. Неговата саможертва го превръща в символ на непримиримата борба за свобода. Четата се разпада след смъртта му, а останалите участници в нея са преследвани и залавяни. Някои оцеляват и се завръщат в България след Освобождението, носейки завинаги белезите на подвига си.

Заветът на Ботев

Христо Ботев остава в историята като една от най-светлите личности на България — поет, публицист и революционер. Неговите стихотворения, като „Хаджи Димитър“ и „Обесването на Васил Левски“, продължават да бъдат символ на стремежа към свобода.

177 години след рождението му, неговият пример за безстрашие и вяра в по-доброто бъдеще продължава да вдъхновява българския народ.