Какво пише за Украйна Димитър Страшимиров – големият изследовател на Левски и Априлското въстание. Текст отпреди 107 години, но звучащ толкова актуално днес.

Димитър Страшимиров е роден през 1868 г. във Варна. Брат е на писателя Антон Страшимиров и политика Тодор Страшимиров. Завършва гимназия във Велико Търново, следва литература и история в Берн и защитава докторат по литературни науки през 1893 г.

След Освобождението той се утвърждава като един от най-авторитетните изследователи на Българското възраждане. През 1908 г., когато оглавява Архива на Възраждането към Народния музей, излиза под негова редакция сборникът „Архив на Възраждането. Т. 1“, съдържащ ценни документи за националноосвободителното движение. Той публикува и тритомната „История на Априлското въстание“ (1907 г.) – едно от най-пълните изследвания по темата за своето време.

През 20-те години започва подготовката на голям труд за Апостола на свободата Васил Левски, в който събира всички открити дотогава архивни материали. До смъртта си през 1939 г. успява да публикува първия том, съдържащ документалното наследство на Дякона – писма, документи на организацията, кореспонденция със съвременници и спомени на очевидци. Изданието и днес е незаменим източник за историците.

През 1919 г. Димитър Страшимиров се включва активно с материали за списание „Украинско-български преглед“ (1919–1920), издание на украински белоемигранти в София. Списанието има за цел да запознае българската публика с историята, културата и борбите на Украйна и се утвърждава като важна трибуна за българо-украинските културни връзки.

Украинската проблема подигна у насъ нѣкои въпроси отъ принципаленъ характеръ. Тя засегна дълбоки чувства, стари традиции у насъ, въ България. Нѣкои наши публицисти я подзеха, анализираха, раздърпаха, окритикуваха я. Азъ мисля, прочее, че тя не е лишена отъ интересъ да бѫде обобщена, да бѫде подведена подъ единъ правдивъ знаменатель.

Правото на украинци да си съградятъ своя държава се оспорва днесъ, естествено, отъ руситѣ – на първо мѣсто. Нашитѣ освободители сѫ загрижени, не ще съмнение, да опазятъ непокѫтнати старитѣ граници на територията и на властьта си.

Но също, види се, немалко и български политици и граждани сѫ готови да държатъ руска страна, като правятъ студено лице на Украина. Нашитѣ, впрочемъ – това не бива да се премълчи – сѫ замечтали повече или по-малко за собствената българска кожа, а това е въ връзка съ тежкитѣ обстоятелства, които днесъ преживѣва българското отечество. Тѣ искатъ да видятъ въ възкръсналата цѣлость на великото северно царство добра надежда за спасението пакъ и на България.

Но нека прибавимъ тукъ: мечта като мечта, що се отнася до насъ, българитѣ. Тя, разбира се, не е лишена отъ добри чувства, въ основата си, не е лишена и отъ добри пожелания – и за Русия, и за България. Но все пакъ, нали, това е всичко въ нея. Защото тя не засяга, нито разрѣшава заплетената украинска проблема, както си е тя сама по себе си.

Пъкъ и ясно е, че интереситѣ се кръстосватъ около украинския въпросъ. Затова и възгледитѣ се роятъ противорѣчиви и непримирими по него. А като е тъй, потрѣбенъ е единъ подругъ критерий: критерий не на прѣходящитѣ и частни интереси – било български, било руски – а на съвѣстьта човѣшка и на общечовѣшката история. Потрѣбна е мѣрилката на една обективна и реална политическа мисъль, на едно неутрално международно право.

Изобщо, не е лесна работа да установишъ днесъ теоретически правото на единъ поваленъ народъ: не е тъй лесно, както изглежда на първи погледъ. Този въпросъ се е разрѣшавалъ винаги и само практически въ историята. Повалениятъ, именно, става единъ день на краката си и налага съ сила волята си. И забѣлѣжителното е, че нѣма въ историята примѣръ, дѣто правото, наложено по този начинъ, да се оспорва отъ когото и да било по-послѣ.

А онова все пакъ, което е отъ ясно по-ясно – то е, че съпротивлението на руситѣ не е резонъ, не е единъ видъ ultima ratio, за да се убие украинския народъ; че също и българското недоволство пакъ е толкова мѣродавно.

Касае се, прочее, да се оцѣни вѣрно и правдиво туй, що става между украинци и руси. Касае се да се оцѣни трезво и конкретно едно историческо събитие, което се твори, което става прѣдъ нашитѣ очи и което ний не знаемъ утре какво въ край би излѣзло.

Така че, нека пристѫпимъ до самата същность на предмета. Руситѣ не признаватъ на Украина една украинска народность и единъ украински езикъ, като отдѣлна и самобитна индивидуалность, и върху това свое непризнаване градятъ правото си съ орѫжие да осуетятъ сепаратистическия украински идеалъ. Азъ казахъ „руситѣ“, като подразбирамъ всички ония, които днесъ отъ руска страна водятъ война противъ Украина. Във всѣки случай, тоя въпросъ – за народностьта и езика на украинци – се изтъква като най-забѣлѣжителенъ аргументъ на критиката.

Между това, извѣстно е, че въ общечовѣшката история народностьта и езикътъ не сѫ рѣшающъ елементъ за образуване на независима държава. Историята поне не дава свидѣтелство за това – тя е дори противорѣчива въ тоя пунктъ. Франклинъ и Вашингтонъ въ края на XVIII вѣкъ бѣха твърде добри англичани, като отдѣлиха новото си отечество – Америка – отъ старото, Англия, поради спора за новия налогъ върху чая. Немецътъ Вилхелмъ Телъ стана също герой на откѫсването на Швейцария отъ нѣмската и въ коститѣ си Австрия. Тукъ откѫсването се бѣше продиктувало вече не отъ икономически причини, като въ Америка, но се яви като политически протестъ срѣщу тираническата администрация на Австрия. И днесъ никой не дига на въпросъ правото на швейцарци и американци да иматъ своя държава.

Народностьта изобщо не е мѣродавна, за да се обособи единъ народъ. Но би могло да се каже дори и нѣщо повече по това. Има случаи въ историята, дѣто народностьта никому не се оспорва отъ никого – както у евреитѣ – но пъкъ, ето, хилядилѣтия вече, отдѣлна държава отъ потомцитѣ на Мойсея не излиза на лице.

Но отъ друга страна, цѣли народи – като Франция, Англия, Германия и др. – живѣятъ въ свои национални държави и пакъ никой не имъ оспорва това право. Ето така историята по въпроса за народностьта е противорѣчива, съвсѣмъ противорѣчива.

А отъ това слѣдва, разбира се, че и съпротивата на руситѣ за независимостьта на Украина – колкото и да бѫде мотивирана за самитѣ тѣхъ – не почива въ същность върху едно осветено отъ историята право. При това, същото трѣбва да се каже относно и второто руско възражение – за езика.

Езикътъ, както се знае, може да се дѣли отъ народностьта, и ако послѣдната не е рѣшающа, езикътъ нѣма какво още да каже. Американцитѣ си говорятъ и пишатъ английски, както швейцарцитѣ – нѣмски – и пакъ и ония, и тѣзи си иматъ отдѣлна държава.

Мѣродавното е въ географията, историята и живота, а не въ народностьта и езика. Трѣбва една область, една земя съ свои географически граници, съ свое население, съ свой животъ. Това население има своитѣ икономически и други вѫтрѣшни и външни условия, живѣе въ тѣхъ, бори се години, вѣкове, създава си държава, създава своя народность, безъ да се грижи какво е билъ по езика и рода си по-преди.

Така американцитѣ и швейцарцитѣ днесъ сѫ американци и швейцарци по народность, безъ да сѫ престанали да бѫдатъ англичани и нѣмци.

Но украинскиятъ въпросъ е още по-несложенъ, по-приятъ и отъ американския, и отъ швейцарския. Украинскиятъ езикъ и украинската народность могатъ да се оспорватъ днесъ отъ руситѣ – и само отъ руситѣ, като заинтересовани – но отъ никого другиго.

Дори пакъ и не всички руси спорятъ за това, а само шовинистични глави между тѣхъ, фанатизиранитѣ умове и реакционнитѣ елементи на голѣмия народъ.

Руската академия на наукитѣ, съ специаленъ мемоаръ отъ 30 януарий 1905 г., установи, че украинскиятъ езикъ е единъ съвсѣмъ отдѣленъ отъ руския и независимъ славянски езикъ. Но имаме още и други авторитетни свидѣтелства – и дори нѣкои пъкъ руски – за индивидуалнитѣ качества на украинския езикъ.

Споредъ Даль, руски филологъ, по красота украинскиятъ езикъ стои по-високо отъ руския. По същия начинъ се е изказвалъ и великиятъ Мицкевичъ. Бандке дори го счита като най-хубавъ отъ всички славянски езици, додѣто Бодянски – пакъ руски филологъ – го е поставилъ по музикалность между най-хубавитѣ езици на свѣта.

Колкото до народностьта на украинеца – тя е дадена и установена въ историята на единъ много по-осезателенъ и неопровержимъ начинъ, отколкото езикътъ. Това е единъ народъ съ своя земя, своя география, граници, икономически животъ, нрави, битъ, обичаи, борби, страдания, герои, царе, водители, култура, изкуство, история – отъ дълги вѣкове насамъ неизменно, устойчиво и до днесъ.

Историята още отъ тъмното минало, именно, отбелѣзва, че народната маса тамъ нарича земята си Украина, а не Русия. Столицата на тази земя е Киевъ, а не Москва. Първоначалното, старото московско княжество е друга държава.

По-късно вече руситѣ русифициратъ историята, като повѣствуватъ въ нея, че киевската държава е все пакъ руска и една съ Русия. Това е изкуствено създадена традиция, преподавана на поколението съ нескриваема централистическа и унификаторска умисъль.

Киевското княжество, между туй, съществува отдѣлно цѣли вѣкове, приема християнството, създава своя култура, своя книжнина, живѣе своя битъ, своята история. И то е, което дава на Москва писменостьта, пренася тамъ и новата християнска религия – по византийска догма.

Народностьта изобщо не е мѣродавна, за да се обособи единъ народъ. Но би могло да се каже дори и нѣщо повече по това. Има случаи въ историята, дѣто народностьта никому не се оспорва отъ никого – както у евреитѣ – но пъкъ, ето, хилядилѣтия вече, отдѣлна държава отъ потомцитѣ на Мойсея не излиза на лице.

Но отъ друга страна, цѣли народи – като Франция, Англия, Германия и др. – живѣятъ въ свои национални държави и пакъ никой не имъ оспорва това право. Ето така историята по въпроса за народностьта е противорѣчива, съвсѣмъ противорѣчива.

А отъ това слѣдва, разбира се, че и съпротивата на руситѣ за независимостьта на Украина – колкото и да бѫде мотивирана за самитѣ тѣхъ – не почива въ същность върху едно осветено отъ историята право. При това, същото трѣбва да се каже относно и второто руско възражение – за езика.

Езикътъ, както се знае, може да се дѣли отъ народностьта, и ако послѣдната не е рѣшающа, езикътъ нѣма какво още да каже. Американцитѣ си говорятъ и пишатъ английски, както швейцарцитѣ – нѣмски – и пакъ и ония, и тѣзи си иматъ отдѣлна държава.

Мѣродавното е въ географията, историята и живота, а не въ народностьта и езика. Трѣбва една область, една земя съ свои географически граници, съ свое население, съ свой животъ. Това население има своитѣ икономически и други вѫтрѣшни и външни условия, живѣе въ тѣхъ, бори се години, вѣкове, създава си държава, създава своя народность, безъ да се грижи какво е билъ по езика и рода си по-преди.

Така американцитѣ и швейцарцитѣ днесъ сѫ американци и швейцарци по народность, безъ да сѫ престанали да бѫдатъ англичани и нѣмци.

Но украинскиятъ въпросъ е още по-несложенъ, по-приятъ и отъ американския, и отъ швейцарския. Украинскиятъ езикъ и украинската народность могатъ да се оспорватъ днесъ отъ руситѣ – и само отъ руситѣ, като заинтересовани – но отъ никого другиго.

Дори пакъ и не всички руси спорятъ за това, а само шовинистични глави между тѣхъ, фанатизиранитѣ умове и реакционнитѣ елементи на голѣмия народъ.

Руската академия на наукитѣ, съ специаленъ мемоаръ отъ 30 януарий 1905 г., установи, че украинскиятъ езикъ е единъ съвсѣмъ отдѣленъ отъ руския и независимъ славянски езикъ. Но имаме още и други авторитетни свидѣтелства – и дори нѣкои пъкъ руски – за индивидуалнитѣ качества на украинския езикъ.

Споредъ Даль, руски филологъ, по красота украинскиятъ езикъ стои по-високо отъ руския. По същия начинъ се е изказвалъ и великиятъ Мицкевичъ. Бандке дори го счита като най-хубавъ отъ всички славянски езици, додѣто Бодянски – пакъ руски филологъ – го е поставилъ по музикалность между най-хубавитѣ езици на свѣта.

Колкото до народностьта на украинеца – тя е дадена и установена въ историята на единъ много по-осезателенъ и неопровержимъ начинъ, отколкото езикътъ. Това е единъ народъ съ своя земя, своя география, граници, икономически животъ, нрави, битъ, обичаи, борби, страдания, герои, царе, водители, култура, изкуство, история – отъ дълги вѣкове насамъ неизменно, устойчиво и до днесъ.

Историята още отъ тъмното минало, именно, отбелѣзва, че народната маса тамъ нарича земята си Украина, а не Русия. Столицата на тази земя е Киевъ, а не Москва. Първоначалното, старото московско княжество е друга държава.

По-късно вече руситѣ русифициратъ историята, като повѣствуватъ въ нея, че киевската държава е все пакъ руска и една съ Русия. Това е изкуствено създадена традиция, преподавана на поколението съ нескриваема централистическа и унификаторска умисъль.

Киевското княжество, между туй, съществува отдѣлно цѣли вѣкове, приема християнството, създава своя култура, своя книжнина, живѣе своя битъ, своята история. И то е, което дава на Москва писменостьта, пренася тамъ и новата християнска религия – по византийска догма.

Когато, прочее, настѫпва обединението по-послѣ на дветѣ господарства, Украина и украинскиятъ народъ сѫ уформени вече и установени въ своята физиономия, въ своята народность. За това говорятъ високо и неопровержимо всички послѣдвали слѣдъ сплотяването на двата народа събития.

Обединението, прѣди всичко, става много късно – въ XVII вѣкъ – но то е и много знаменателно. За него притежаваме и писменъ документъ – Переяславскиятъ договоръ отъ 1654 г. – по който можемъ най-ясно и да сѫдимъ.

И наистина, този договоръ ни носи поразителни елементи за особеностьта и суверенитета на украинската народность. Съ специални членове сѫ установени граници, митници, данъчна система, администрация и управление на Украина, които си оставатъ незасегнати отъ Москва. А главното – запазва се за украинското отечество правото за дипломатически и политически връзки съ чужди държави, като съ това се подчъртава по несъмненъ начинъ, че Украина просто не скѫсва и слѣдъ договора връзкитѣ, които е водила прѣди него.

Най-интересното, обаче, тамъ е – макаръ толкова незначително на видъ – обстоятелството, че се уговорва крѫгла парична сума да се плаща годишно отъ украинци на московския царь.

Забѣлѣжете, че цѣлиятъ този договоръ, сключенъ отъ хетмана Богданъ Хмелницки, е доброволенъ по отношение на Русия, съ която Украина не е въ война и отъ която не е побѣдена или притисната. Касае се да се сключи единъ видъ политически тѣсенъ съюзъ, въ духа на ония тъмни още времена, между Киевъ и Москва срѣщу Полша. Паритѣ означаватъ материално подчъртаване на исканата помощь, която се търси отъ московския царь противъ по-силния врагъ.

Украина въ това врѣме е въ жестока борба съ Полша, отъ чието робство едва се е освободила. А едновременно тя е притисната, заплашвана и отъ югъ – отъ кримскитѣ татари и отъ Турция. Отъ полскитѣ католици я дѣли черковата, като сама е православна; отъ Кримъ и Цариградъ я оттласква, разбира се, още повече друговѣрството. Така че православниятъ се обръща пакъ къмъ православния съседъ за помощь и братски животъ – срѣщу парична годишна награда.

По-подиръ вече, естествено и математически, се загнѣздва въ душата на московскитѣ царе страстьта да подчинятъ напълно подъ своя власть близката – и по родъ, и по езикъ, и по вѣра – страна. Поставена тъй нещастно между толкова врагове и почти беззащитна, Украина става жертва на всички посѣгателства и насилия противъ буквата и духа на Переяславския договоръ.

Това е вече една верига отъ исторически данни, които само потвърждаватъ правото и индивидуальностьта на украинската народность.

Борбитѣ на хетмана Мазепа противъ Петра Велики въ края на XVII и въ началото на XVIII вѣкъ, съюзътъ на същия съ Карлъ XII Шведски и злощастната съдба на Украина въ Полтавския бой (1709) сѫ извѣстни. Послѣдвали насилия, арестуването и убиването на хетмана Полуботько пакъ отъ Петра Велики – всичко това сѫ само подробности.

Отпорътъ, който указва Украина, е упоритъ. Комплотитѣ, възстанията и борбитѣ продължаватъ; жертвитѣ, които тя дава, сѫ огромни. Отдѣлниятъ народенъ животъ на нещастната страна защищава и потвърждава неизменно себе си.

То е жестокъ двубой – борба между поваления отъ условията, неизгодитѣ и случайностьта и слабѣющъ все повече и повече – и надмощния противникъ, чувствуващъ се по-яко тържеството и всесилието си.

Не е чудно, че този противникъ, пъленъ побѣдитель вече, става все повече абсолютенъ и настойчивъ въ исканията си и не знае граница на нетолерантностьта си.

Наслѣдницата на Петра Велики – Екатерина – съ декретъ унищожава съвсѣмъ хетманския институтъ, съ който обезглавява политически Украина. Това е вече дефинитивно анексиране на цѣлата страна като провинция на Русия.

Но на Украина, послѣ това, все пакъ оставатъ народностьта, езикътъ и името. И забѣлѣжително е, че туй се чувствува отъ побѣдителя и той взема мѣрки и противъ него. Съ другъ декретъ Екатерина заповѣдва вече Украина да не се нарича съ името си: заповѣдано е нещастната страна да се нарича Малорусия, както остава и до днесъ.

Училищата и народниятъ украински езикъ, които пакъ оставатъ, дразнятъ още нетолерантностьта и руския абсолютизъмъ и тѣ сѫ окончателно запрѣтени въ 1863 и 1876 година.

При тѣзи послѣдователни и явни данни на планомерно потисничество и на скроено доубиване на единъ по-малъкъ народъ отъ по-голѣмия и по-силния, едва ли нѣкоя съвѣсть въ свѣта би се осмѣлила да потрѣси нѣкакво оправдание.

Но въпросътъ за насъ е по-реаленъ и конкретенъ, и азъ ще събера нишкитѣ на всичко изложено, за да свърша съ съотвѣтно заключение.

Украина е една страна, която днесъ се бори за независимость въ име на географията, икономическитѣ условия, народностьта, езика, бита, нравитѣ и историята си. Въ име на всички тѣзи данни тя води кървава борба – ето вече трета година. Общочовѣшката история ѝ дава право да води тая борба. Даватъ ѝ право също съвѣстьта и духътъ човѣшки.

Ний, българитѣ, отъ друга страна, сме днесъ единъ независимъ, свободенъ народъ. Ний сме свободни да държимъ, която щемъ страна въ тая борба между Украина и Русия. Това е наше право. Политиката, която въ случая ний бихме слѣдвали по собствена воля, е изразъ все пакъ на интереси – на материални и дѣйствителни интереси, които нѣма какъ и нѣма кой да измѣни.

Та политиката на България сама по себе си тукъ не е въ игра. Нека предположимъ, че Украина е призната вече за независима: България пакъ ще си остане свободна въ своята политика да избере пѫтя къмъ Киевъ или Москва по своя воля.

Но думата е за правото на украинци днесъ да се борятъ за своето право. Думата е само за това право. Това е украинската проблема за насъ.

И думата, послѣ, е за нашата съвѣсть, или да речемъ – за историческата истина.

Въ Парижъ упражниха днесъ едно свое право на побѣдители спрямо побѣдена България, слѣдваха своитѣ интереси, слѣдваха своята реална политика спрямо насъ. Тамъ откѫснаха цѣли членове отъ нашата народна снага и не признаха правото на нашия народъ за обединение, както признаха това право за своитѣ съюзници.

Прочее, това е тѣхна свобода, да речемъ – тѣхно право. Но въ Парижъ все пакъ не постѫпиха въ духа на общечовѣшката история, на правдата и съвѣстьта.

Нека, прочее, ний – онеправданитѣ днесъ българи – правимъ политика въ дѣйствителность такава, каквато ни отърва на реалнитѣ интереси. Но нека поне теоретически, прѣдъ нашата съвѣсть и прѣдъ съвѣстьта на човѣчеството, прѣдъ духа на общечовѣшката история – не отказваме на Украина правото да се бори за себе си.

Публикувано в сп. „Украинско-български преглед“, кн. 5 от 15 декември 1919 г.

Изображения: strumski.com